Както обещах, дойде му времето….
Отговарям с идеята, че всичко е относително. Ако ги беше задал преди короната или дори преди Юни т.г., отговорите може би щяха да са различни на част от въпросите. Не знам как другите намират промените, но за мен са шокиращи и неочаквани и то не към хубаво. Сравнявайки с други държави ситуацията в района е доста по-добре, но в никакъв случай не е по-добре от преди и не отива на добре.
Интересно ми е защо сте поискали да направите тази голяма промяна в живота си? Две причини. Едната беше чист инат, защото моят мъж е бил приет да учи в университет в Пърт, но заради войната в Сърбия не е било добре от страна на сигурността да отиде и да си извади визата (нямало е в Атина тогава посолство и електронни визи и процедури). Втората причина дойде в последствие след като детето ни се роди и рабрахме в каква циркова и абсурдна държава живеем.
Държавата... как точно я избрахте или пък тя вас избра? Поради причина едно от горният въпрос. А и защото наши много близки приятели ни запалиха да опитаме отново.
Как си представяхте, че ще се случи всичко през първия месец на подготовка? Зависи за коя подготовка питаш. Тази до получаването на визата или тази за заминаването. За визата си беше чакаме и надежде кога, дали и има ли нещо, което пропускаме. За заминаването - като нахлуха с взлом в нас докато спяхме. Тогава решихме, че ще тръгнем по-рано.
Как си го представяхте след една година подготовка? Пак зависи за кое питаш. За визата няма една година или може би точно тогава я получихме. За заминаването - нямаше една година. Взехме визите кр на Март и началото на Август тръгнахме.
Как реално се случи? Визата с много чакане на английски, асесмънти, покани и тнт. Заминаването - бързо. Имахме много неща да уреждаме юредически. Продадохме си колата 3 дни преди да тръгнем.
Как преминаха първите 3 - 6 месеца, след като кацнахте на желаната дестинация? Кошмарни. Когато си с дете, закрил си целият си предишен живот и се сблъскаш с реалността е много трудно. Разбирам хората, които заминават сами, но ние не бяхме от тях. Първите три месеца бяха тежки, защото трябва да оправиш всичко и се адаптираш към нещо, което няма нищо общо със средата в която си живял до сега. Работа е трудно или не съвсем лесно да си намериш без местен опит и квалификация. Имаме моменти на отчаяние, безплътност, сриване-събиране и така. Но има и друга страна - много нови и интересни, различни преживявания в положителен план. Аз не работех първата година и няколко месеца. Детето още нямаше години за училище и обикаляхме доста. Нас ни се наложи да се местим в друг апартамент на шестия месец от наема поради строителство в съседство, което беше огромен стрес и много добре си спомням деня на преместването, дъжда и как си вървях и ревях от безсилие (физическо и емоционално).
Всичко беше точно така, както си го представяхте или имаше много разлики? Нямаше нищо от това, което си представяхме. Това, което пише по форумите или е много малко и е чисто личен опит. На всеки животът и картите му се подреждат по различен начин. Това, че нещо работи за мен, не е гаранция, че ще работи за теб. За да си намеря работа трябваше да уча, за да мога да покажа поне местна квалификация. Някой казват ще се примиря да работя в магазин. Е, да ама в повечето магази не отговаряш на профила за наемане.
Като се обърнете назад, заслужаваше ли си да направите тази промяна? Да. Сега мога да направя разликата. Дори сега по време на корона мъжът ме успокоява като изпадна в отчаяние, че по-добре корона в Австралия, отколкото в България.
Какви са най-големите трудности, които срещнахте? Свикването с новата среда и намирането на работа за мен лично.
Какви са най-големите новости? Манталитета, начина на живот, времето. Това, че не си заключваш къщата и колата. Че дори кредитната ти карта и ПИН код идват по пощата, за лични документи също. Пощенската кутия се намира на улицата и не се заключва. Интересна история в тази връзка. Мой колега и аз поръчваме книги от името на фирмата по работа и го правим през неговият акаунт. Случва се обаче, че колегата го командироват за половин година в Тайван. Минават три месеца от как сме поръчали книгите и той ме пита дойдоха ли? Обръщам офиса - не, книги няма. Книгите са $750+, не е сума, която да дадеш втори път Ей така. Пишем на доставчика, те ни пращат тракинг и статус доставени. Проверявам онлайн и ми излиза личният адрес на колегата, който той смени преди поръчката, но в акаунта му седи по дефолт. Отивам на старият му адрес и виждам кашон във входа, но не мога да вляза, защото е заключена входната врата. Звъннах на случаен звънец, пуснаха ме и си взех книгите. Дори не бяха отворени. Седят три-четири месеца и чакат.
Как се променихте? Бих казала по-спокойни сме. Което преди си мислих, че е някаква презумица на възрастните. Всъщност да си спокоен е мн важно.
Вероятно някои от вас се завърнаха обратно. Вероятно всеки има неговите причини, но... бихте ли направили отново тази стъпка? Не сме се прибирали изобщо.
Бихте ли тръгнали отново по този трънлив път? На този въпрос не мога да отговоря еднозначно. Бих, ако се налага. Ако не, не. Не бих си го причинила отново.
Защо? Защото не ми се занимава, не ми се разваля сгодата и не знам дали има идеално място на света.
И не на последно място, къде виждате себе си след 5-10 години? Би ми се искало да знам, този въпрос е малко като на интервю за работа 😂. Ако знам какво ще ми се случи утре може би бих отговорила по-конкретно. Особено в момента в ситуацията на корона. За година и половина Австралия не е това което беше. Няма да се отплесвам на тази тема, но нещата не са в положително направление.
В същата държава или отново на път? Този въпрос е свързан с горния. Ако зависи от мен и само от моите желания - същата. Но не знам защо, какво и как.
